На 9 ноември 1880 година в с. Жеравна е роден Йордан Йовков.

Сподели във Фейсбук Сподели в Туитър

09/11/2018 08:49
източник


На 9 ноември 1880 година в с. Жеравна е роден Йордан Йовков.

През 1906 година прави своя творчески дебют със символистично стихотворение. През 1910 година отпечатва първия си разказ – “Овчарова жалба” в сп. “Просвета”. С обявяването на Балканската война Йовков е изпратен на фронта. По време на войните той създава прочутите си баталистични разкази. Николай Райнов го нарича създател на българския военен разказ. След години тези разкази са събрани в три книги – “Земляци”, “Край Места”, “Те победиха”. През 1920 година Йовков е назначен за аташе по печата в Българската делегация в Букурещ. Там той пише разказите си от знаменитата книга – “Последна радост”, известна с по-късното си название “Песента на колелетата”. Създава и най-поетичната проза в българската литература – сборника “Старопланински легенди” и започва цикъла “Вечери в Антимовския хан”.

Йордан Йовков е писател възхваляващ красивото. Той вярва, че красотата ще спаси света. Издига женската красота в култ, защото тя е знак и за духовна извисеност. Той пише за разбойници, които преживяват катарзис. Показва житейската мъдрост и нравствената чистота на селянина. Създава проза, ненадмината по своята нежност и поетичност. През 1930 година Йовков пише драмата “Албена”, а две години по-късно “Боряна”. През 1934 година отпечатва романа “Чифликът край границата”, филмиран след години. В края на живота си писателят публикува сборника с разкази “Ако можеха да говорят”.
Йовков издъхва на 15 октомври 1937 година в Пловдив. Тленните му останки са погребани в София.
 

10 мъдри мисли на Йордан Йовков

1. „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“

2. „Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня.“

3. „Смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко ѝ се надяваме.“

4. „Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора?“

5. „Голямата, непоправима загуба е за други. Онези, които нямат вече свой роден край, своя родина. Онези, от душите на които е изтръгнато нещо, което оставя пустотата на отчаяние и скръб, оставя вечна, неизцерима рана. Те са мъртъвци, които бродят като печални безутешни сенки в света – тъжната участ на Пиер Шлемиля – човека с изгубената сянка…“

6. „Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“

7. „България! Какъв дълбок и нов смисъл има тая дума. Как трепва и боли душата, как всяка буква дълбоко се връзва в нея, всяка буква открива жива, мъчителна рана.“

8. „На старата граница скръбта за изгубената родина е много по-силна, отколкото вред другаде. Тук, близо до чуждата земя, по-силно някога се е чувствувала привързаността към своята.“

9. „Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало. Дори най-нетърпимите физически болки, най-трагичните душевни кризи стават приятни и свидни отпосле, като спомени.“

10. „Достойната и красива смърт, сърцата, изгорели върху жертвеника на дълга и любовта към родината – ето източника на тоя лъх от поезия и величие, който иде от тия подвизи и с който са обвеяни много страници на историята.“

 


Още Новини